Миражът

Камаел вървеше бавно сред безкрайните пясъци на пустинята. Белезите по бузите му горяха, но той всячески се опитваше да ги игнорира. Беше в близост до онова прокълнато място. Мъжът изпсува. Опитваше се да избяга, но проклетият свитък го теглеше все насам. Мразеше го. Мразеше и себе си, защото не съумя да се пребори с демоничната сила.И сега тя беше затворена в него, измъчваше го и тровеше съзнанието му. Трябваше да намери изход. "Винаги има изход", така бе казвал баща му. Но в онзи ден изход не се намери. И те загубиха живота си...
Стропли се в пясъка. Мрачните мисли винаги засилваха ефекта на магията. Но той трябваше да се бори. Нямаше намерение да се оставя онова нещо да контролира ума му. Опита се да се надигне, но ръката му бе твърде слаба и отново падна. "По дяволите!" извика Савие, но скоро тъмнина обви съзнанието му... Беше изтощен.

"Животът е низ от неслучайни решения и избори, които предопределят живота на човек, още преди да се е родил..."
Думите все още звъняха в главата на Ле`Лонериел. Предишната вечер беше сънувала странен сън, в който една жълта птица се рееше над червено поле и пееше някаква тъжна песен. Над полето имаше зелени облаци, а в тревата беше изписано точно това изречение. Витара все още нямаше никаква представа какво е пълното значение на съня. Че й казваше нещо беше очевидно - птицата значеше избор, полето - път, а червеното - раздвоение. Жълтото по птицата значеше съдба, песента - съмнения, облаците - болка, а зеленото - надежда. Когато свържеше всичко се получаваше, че предстои съдбоносен избор, който ще я поведе по нелек път, през който често ще е раздвоена и ще се съмнява в доста неща. Но въпреки болката и тъгата в песента на птицата, оставаше надежда. Но самите думи изписани в полето не носеха никакъв смисъл спрямо останалата част от съня.
Витара докосна амулета на врата си и се огледа още веднъж. Север се рееше някъде на запад, което значеше, че тя трябва да го следва, но нещо я беше накарало да се отклони. Лекият ветрец, който идваше от север шептеше на вещицата, че наблизо има нещо необичайно. Нещо черно, преплетено с бяло - добро и зло в едно. Девойката просто нямаше как да се откаже да последва думите на вятъра, тя самата усещаше странното присъствие, а също така и някаква надвиснала беда.
- Прости ми, Север, но ще тръгна след вятъра. - прошепна Витара и продължи по пътя, по който беше вървяла досега.
От всичките й страни се простираше безбрежната пустиня, през която беше поела преди дни. Не се страхуваше от жажда или глад. Умееше достатъчно магии, с които да си набави нужното, а и с водачи като ветровете и Север нямаше как да се изгуби. Тя свали качулката на наметалото си, за да почувства по-добре вятъра и да усеща вълненият в астралния свят. До нея достигаха объркани сигнали, които я озадачаваха и караха да бъде още по-любопитна кой е източника им.
Жаркото слънце напичаше безпощадно и нагряваше пясъка ужасно много. Ле`Лонериел постави ръка на челото си и се огледа. Вече чувстваше, че е близо до източника.
И тогава видя.
Беше се изкачила на върха на една дюна, за да вижда по-надалеч, но това не беше нужно. В подножието на пясъчника лежеше някакъв човек. Витара започна да се спуска предпазливо към непознатия. Чак когато го приближи установи, че е в безсъзнание, а не мъртъв. Прецени, че ако го остави тук сигурно ще умре. Затова приклекна до него и безмълвно произнесе няколко думи. В ръката й се появи манерка с вода и тя отля малко в шепите си, за да напръска непознатия с животворната течност. Това като че ли подейства, защото той се размърда...

Наоколо бе нощ. Звездите светеха необичайно ярко по мастилено черното небе. Камаел се изправи и изтупа прахта от дрехите си. Намираше се в някаква падина сред дюните, върху малък кръг, настлан с камъни. И там, по средата се извисяваше странно, но внушително дърво, сякаш последен зов на живота сред това така пусто място. Всичко наоколо изглеждаше нереално, някак твърде детайлно и същевременно далечно и недостижимо. Мека тишина приглушаваше всяка стъпка. Совие бавно започна да се приближава към дървото, което с всяка крачка на елфа започваше да сияе все по-ярко и по-ярко. Нещо в него го привличаше неустоимо. Изведнъж растението започна да пращи и да се гърчи. Светлината стана непосилно ярка, но Камаел не откъсваше очи от гледката. Стволът започна да се увеличава, докато малките клончета изчезваха. Появи се дълга люспеста опашка, криле, огромни ноктести лапи, врат който завършваше с остри зъби. Няколко секунди по-късно пред мъжа стоеше дракон, който той си бе представял само в най-черните кошмари. Съществата отдавана бяха напуснали Терити, отлетели на север към дълбините на Страро или пък по непристъпните острови навътре в морето. Но легендите бяха останали, описващи ги като изключително мъдри, но за сметка на това и толкова жестоки, не познаващи пощада или милост. Всявали ужас и само за прищявка изпепелявали цели градове. Елфът се напрегна, но не можеше да помръдне. Погледът му се срещна с този на дракона. И тогава чу глас в главата си:
- Добра среща, повелителю! От безброй години чакам появата ти.
Очите на Совие се разшириха. “Повелител?”.
- Свитъкът ви намери и разкри таената мощ! Той ви обучи в черната магия и ще ви помогне да обедините всички държави в една империя, подчинена на вашата повеля. И тогава всичките ми събратя ще се завърнат. Благодарение на него, те вече са събудени. И чакат да ги призовете в нужния момент.
Камаел не можеше да повярва на ушите си. Проклетият свитък изведнъж се беше превърнал в негов източник на неподозирана сила. Но…
- Защо тогава всичко това беше направено против волята ми? Защо не ми бе разкрито в самото начало? И всичката болка…
Драконът впери изпепеляващия си взор в мъжа:
- Всяка сила изисква жертви. Пък и в някаква степен ти си само оръжие в ръцете на съдбата. Но ще разбереш! Аз ще те съпътствам в трудния път, но ти сам ще трябва да се пребориш!
Отново блесна ослепителна светлина, която се смали и се устреми към елфа. Обгърна го за миг и след това изчезна. Само малка част все още блестукаше с умиращ пламък на гърдите му. Той сведе глава и видя странен син медальон на врата си. Преди да успее да направи каквото и да е било, тъмнината пак го обви и той рухна…

Вода. Камаел отвори очи. “Значи всичко е било сън…”, помисли си мъжът, но въпреки това импулсивно постави ръка на гърдите си. И за негова почуда напипа медальона. Но всичките му мисли за странната случка бяха изместени, защото забеляза стоящото до него момиче. То все още стоеше с манерката в ръка и го наблюдаваше внимателно. Елфът седна и я огледа. Явно нямаше да му навреди, но Совие нямаше идея какво да й каже.
- Аз… ти благодаря… за водата

- Аз… ти благодаря… за водата. - каза непознатият.
Тогава Ле`Лонериел усети.
Усети онова чувство, което беше почувствала по-рано в пустинята. Объркващо, плашещо, но в същото време и някак примамливо и настоятелно. Витара се загледа в медальона на мъжа и още щом очите й срещнаха студения метал тя се отдръпна импулсивно. Усещаше велика мощ, древна мощ, която не предвещаваше нищо хубаво. Тя познаваше този знак. Беше чела в библиотеката в Хосте за него. Малко хора го познаваха, защото беше прикриван най-старателно. Но тя знаеше и това бе достатъчно.
- Бих го направила за всеки в беда. - кимна тя в отговор на думите на непознатия.
Въпреки това си остана на безопасно разстояние от него. Не желаеше да се приближава повече, защото медальонът я объркваше, а излъчването му извикваше в съзнанието й най-различни образи.
- Всъщност как се озова тук? - попита най-накрая тя. - Имам предвид в това положение. Всеки разумен човек би взел със себе си храна, вода и кърпа за глава, когато тръгва на пътешествие из пустиня като Лиго.
Момичето подаде манерката на младежа, очевидно беше жаден, защото устните му бяха напукани от жегата. Той я пое и започна да пие от кристалната течност. Ле`Лонериел се вгледа в него, докато пиеше и тогава я споходи едно от редките й видения.
За стотна от секундата пред очите й се появи огромно крило, на което беше изписана някакав дума като "повелител" или "господар". До думата беше изобразен знака от медальона на врата на непознатия.
Витара се огледа. Нищо не беше случайно. Сега беше сигурна, че е трябвало да дойде тук. Значи това е значел сънят. Изборът, който направи, за да послуша вятъра, а не Север, а сега й предстоеше дългия път.
- Жалко, че не ми подсказаха какъв ще е изхода. - промърмори недоволна Ле`Лонериел.
- Какво каза? - мъжът очевидно беше утолил жаждата си, а и чул думите на Витара.

Камаел все още не можеше да се отърси от преживяното. Беше изгубил представа за времето. Колко дълго беше лежал сред пясъка? По смътни спомени можеше да предположи, че се е скитал из пустинята около три дни преди да изпадне в безсъзнание. Но след това… Имаше чувството, че са минали месеци, но се съмняваше да е било повече от ден. Болката беше почнала да отминава, но замайването си оставаше. Погледна отново към момичето пред него. Говореше му нещо, но думите звучаха така далечно. Совие се напрегна да се съсредоточи.
- Жалко, че не ми подсказаха какъв ще е изхода. - промърмори недоволна Ле`Лонериел.
- Какво каза?
Непознатата само поклати отнесено глава. Камаел понечи да се изправи. В началото всичко се завъртя около него, но бавно нещата започнаха да си идват на мястото и мъжът вече стоеше на крака. Усмихна се отново на момичето и протегна ръка:
- Камаел Модирин Совие, приятно ми е. Благодаря отново за помощта… Но предполагам, че не си тръгнала току-така из пустинята, нали?

Очевидно не беше чул въпросите й. Но определено имаше да зададе и свои.
- Витара Ле`Лонериел. - тя кимна бързо.
Спечелваше си време през, което можеше да наблюдава събеседника си. Нима той беше свързан с драконите? Очевидно да, защото Витара получаваше видения само в извънредни случаи, при това всички от тях винаги бяха истински и носеха скрито послание. За своя жалост, момичето все още не можеше да ги изтълкува правилно, защото събитията от тях винаги оборваха хипотезите й. Сега поне беше сигурна, че драконите са намесени. Освен ако драконовото крило не значеше власт. Или сила. Все едно, тепърва щеше да се разбере.
- Не. - Витара се усмихна загадъчно. - Тук съм заради един доста интересен сън, както и защото обичам да пътувам. Предполагам ти не си сънувал нищо странно? Освен преди малко, разбира се, което да те е довело тук?
Доста странно изглеждаше мъж без екипировка да тръгне из пустинята. Или беше луд или се беше случило нещо важно, което не му бе дало време да се приготви за път.

Камаел се смути. Изобщо не се беше замислил как ли ще изглежда сам насред пустинята, без подготовка за подобен път. Самият той не беше сигурен какво точно го беше принудило да тръгне от последния оазис, но си спомняше, че местните жители почти го бяха изгонили една нощ. И от тогава се скитосваше с надеждата да намери някаква утеха в забравата. Пък и проклетият свитък и заклинанието му го бяха тормозили през цялото време...
- Ами честно казано, наложи ми се да тръгна бързо от последното си убежище... Но за сънищата...
Той замълча за миг. Нея пък какво я засягаше? "Тя ми спаси живота!"... Камаел се отърси от замайването:
- Не че сън ме е подтикнал да дойда насам, но... Може би един ми помогна да не загина...

Витара погледна небето и присви очи след като чу отговора на Камаел. Бурята сигурно щеше да връхлети скоро. Сигурно самото време имаше нещо против този елф да живее, но момичето вече не можеше да го изостави. Само ако беше послушала Север сега нямаше да е тук. Но всъщност май имаше сила, която го пази. Щом го беше довела тук ... Или пък сила, която иска лично да го погуби.
- Сънищата са проклето нещо. - тя му подаде ръка. - Аз например не ги харесвам.
Той се изправи едва - едва. Личеше си, че му коста доста усилия да стои на едно място без да залита.
- Знаеш ли, че хората не помнят 90 % от сънищата, които сънуват. - Ле`Лонериел го погледна замислено. - Аз явно съм прокълната да помня 100 % от тях, при това години след като съм ги сънувала.
Момичето откъсна дълга ивица плат от манията си и с няколко думи и махвания на ръцете я превърна в доста ефектна патерица.
- Не може да ти послужи в пустинята тук, но наблизо започват скалите и твърдата земя. Мъртва я наричам. Преди беше пясък, сега пясъкът бяга на другаде и оголва земната твърд.
Витара се приближи до Камаел, за да може да се подпре на нея. Можеше да го издържи до мъртвата земя. Той си беше доста отслабнал и изпосталял и за нея нямаше да е толкова трудно да го подпира известно време.