Калмор мълчаливия

Слънчева и прохладна лятна сутрин. Слнъцето изгряваше над хоризонта, когато Калмор се надигна
от постелята си.
Той спеше почти на пода, тъй като няколко кори от дърво и малко слама го деляха
от студения каменен под. Лешрак беше вече станал и береше билки на двора до къщата, беше ги събирал от цялата околия и грижливо отгледал в собствения си двор, тъй като старостта му не му позволяваше да прави големи преходи заради едно стръкче Хоана /на чай се използва за ободрение, като нашето кафе/.
Елфът подскочи от леглото си ококорен и с доста изплашено изражение. Капка пот се стече по притесненото му лице. Той се изправи и набързо оправи завивката си, изтупа се от сламата и навлече набързо захабените си черни панталони и оръфана копринена риза, подарък от баща му. Учителят му веднага разбра какво се случва, без дори да е видял още Калм. Той сякаш се заслуша с косматите си уши и изкриви леко главата си в странна поза. Елфът излезе от къщичката с все още разтревожената физиономия след събуждането си.
Лешрак беше доста мъдър и стар магьосник, въпреки привидното си дивашко и неразумно излъчване. Вслушваше се дори в работата на мравките в мравуняка. Самотата го беше научила да се сприятелява бързо и с всичко. Беше кръстил дори растенията в двора си с различни имена и им говореше като на разумни хора. Обясняваше, че те го разбират прекрасно и дори понякога му отговарят. На външен вид старецът не изглеждаше зле, с изключение на животинските си части, които беше придобил с течение на годините, сякаш беше мутирал в нещо по-добро и същевременно по-грозно от елф. По лицето му не личаха особено годинките, но в очите му се прочиташе всичко преживяно от него, а то наистина е много. Ушите му наподобяваха тези на рис, леко издължени и с няколко по-дълги косъмчета на върха, чуваха на километри. Косата му естествено беше бяла, дълга до раменете и вързана на опашка. Висок около метър и седемдесет и девет. Краката му, макар и доста стари и леко закривени, изглеждаха
все още силни, или поне това, което се виждаше изпод късите надрани панталони, изглеждаше така. Странният навик на стареца да криви главата си явно беше придобит от добрия слух. Колкото и странно да звучеше старецът имаше добър такъв.
- Тръгваш, нали? - Сепна се Лешрак. Изражението на тревога у Калм се преобрази моментално в изненада, очите му се разшириха и веждите привдигнаха.
- Ами...аз сънувах... - в недоумение изплещи Калм и не успя да довърши.
- Да наистина е тревожно, все пак ти е баща. Трябва да разбереш какво се случва.
- Наистина, трябва...видяното ме обезпокои доста...
- Нямаш много време, но не си и далеч от дома, все пак Страро е на няколко дни път от Венети, но имаш опасни местности за прекосяване.
- Ще си приготвя багажа и тръгвам, докато е още рано. Ще преспя в подножието на Бовирус /планината след град Инжур/ .
- Ела с мен да ти дам и нещо за изпът.
Елфът последва учителя си. Влязоха в къщичката, Лешрак отвори един скрин и оттам извади една отвара, солидно парче хляб, и някакво малко празно шишенце.
- Това ще ти стигне до някъде, после ще трябва да ловуваш. Знаеш много добре как.
- А това за какво ми е? - посочи с пръст младокът към малкото празно шишенце.
- Ами това е вода - усмихна се старецът.
- Пробвай.
Калм не можеше да се изненада от причудливите предмети на учителя си, все пак беше живял доста време с него. Отвори внимателно съдчето и започна да пие. Преглъщаше доста време, след което разбра, че изпитото от него количество не съответстваше изобщо на това, което можеше да побере шишенцето.
- Пази го добре. - обърна се към него старецът с предупредителен тон.
След малко приготовления младокът беше готов да потегли, щеше да пътува пеш, както беше свикнал, той можеше да тича през препятствия с доста голяма скорост и без да се измори ни най-малко. Нарами остриетата си, малката торбичка с хляба и водата. Сбогуването с учителя му беше кратко, сякаш не бяха прекарали години заедно, а просто си казаха довиждане. Въпреки притеснението у елфа, той успя да се усмихне и благодари за всичко на Лешрак и с лека усмивка на лицето потегли с лек тръс по пътеката към земите на Инжур.

Денят беше превъзходен. Подухваше лек ветрец, не беше прекалено топло. Калмор тичаше с равномерна и доста добра скорост. Нямаше много препятствия по пътя, така че беше лесен прехода. Елфа погледна към небето, през листата забеляза, че слънцето се снижава. Наближаваше вечерта. Калмор добре знаеше, че гората през нощта крие опасности затова реши да потърси удобно и добро място за престой. Покатери се на едно високо дърво, за да огледа до къде е стигнал с пътуването си. Видя върховете на Бовирус. Бяха на по-малко от три дни път от сегашното му местоположение, той реши да пренощува тук и да не рискува с опасностите на тайнствената гора. Беше чувал много истории от Лешрак за злините, криещи се в гората, от малките угинии /същества подобни на гущери, но с малко по-големи размери и кръвожадни/, до вълците и мечките. Младокът слезе от дървото, остави малкото си багаж недалеч от пътеката и се поразходи за съчки, като гледаше да не се отдалечава от нещата си. Като събра достатъчно за неговите нужди дръвца, седна до торбата и остриетата. Кръстоса крака и подреди внимателно огнището си. Отпи от водата във вълшебното
шишенце и с едно посочване на загрубелия си показалец създаде искра в центъра на огнището, и то се разпали от изсъхналите листа и клечки. Слънцето вече се скриваше зад хоризонта, от гората не се виждаше добре гледката, но през листата се долавяха цветове, почти същите като тези на запаления огън. Красотата на тази местност наистина беше пленяваща и някак мистична.
Елфът извади хляба от торбичката си, отчупи малко парче и започна да се наслаждава едновременно на него и на залеза, като от време на време си пийваше и от водата, все пак тя беше единственото нещо, което нямаше да свърши след минути. Мина известно време и младокът реши да поспи, за да може на сутринта рано да тръгне. Насъбра малко пресни листа от папрат и полегна на тях.
Скръсти ръце и се загледа в догарящия огън. Сложи още едно-две дръвца за през нощта и отпусна клепачи.
Чу се пукот, Калмор отвори очи и с леко замъглен поглед видя няколко очи гледащи него и огъня. Съществата се приближиха предпазливо и с леко ръмжене. Вълци. Елфът се изправи леко с една ръка. Зверовете се раздразниха и отстъпиха. Калм не доумяваше какво може да направи в тази ситуация, сънен и остриетата му достатъчно, за да скочи и да се защити с тях. Ако го направи, вълците щяха да го нападнат моментално, още преди да се е изправил напълно. Изведнъж се чу тежко стъпване и кратка пауза. Вълк среден на ръст и размер изскочи пред глутницата и заръмжа агресивно. Зверовете като че ли се изненадаха и отстъпиха крачка назад. Новодошлият излая и настъпи напред с показани зъби и приведена поза. Острите му челюсти проблясваха от светлината на луната сякаш бяха добре поддържани и острени често. Готови да разкъсат и метал. Калмор гледаше като дете случващото се. Незнайно как, глутницата започна да отстъпва и изведнъж обърна гръб на младия вълк отпрашвайки в тъмнината. Новодошлият се обърна с лице към елфа и започна да отстъпва предпазливо. Калмор се беше вече поопомнил и разбра какво всъщност се случи. Беше спасен от друг вълк, вероятно от същата глутница. Той се докопа до торбичката си и тръгна да вади хляба, но явно прибързаните му действия не се понравиха на младия вълк. Звярът се спря, заръмжавайки предупредително. Острите му зъби отново блеснаха. Макар и млад, вълкът беше доста мускулест и вероятно бърз в действията си. Калм забави действията си, гледайки животното право в очите, а те бяха ярко сини, направо светеха в тъмнината, дори повече от зъбите му. Огънят почти изгасна. Разнесе се лек дим между погледите на двамата герои. Елфът извади парче хляб и го хвърли внимателно към звяра. Вълкът се наведе, подуши подхвърленото му парче почти без да изгубва поглед от елфа. Подхвана хляба и го излапа сладко на една хапка. Дълго време двамата се гледаха, след което Калм се измори да седи подпрян на ръка и полегна обратно. "Може би не си толкова зъл, колкото изглеждаш" помисли си той. И продължи да наглежда животното. То отстъпи леко назад и също полегна внимателно на тревата. Като че ли едновременно и двамата задрямаха учудващо спокойно.
Развидели се. Калм почуства лек студ и потръпна, привдигна се сънено и завари отново вълка спасил го от снощното посещение. Животното изглеждаше доста младо, нямаше белези, сив на цвят с ярко сини пронизващи сякаш въздуха очи. Първото, което се виждаше когато го погледнеш, бяха точно тези сини точки на лицето му.
- Добре сега да се поразтъпчем, че имам път да минавам. -отбеляза ведро Калм, сякаш животното щеше да го разбере.
Вълкът го гледаше с очакване, все още спазвайки дистанция. Елфът вдигна багажа си внимателно, без резки движения и потегли към пътеката. Остана изненадан, когато разбра че все пак, макар и на разстояние, животното го следваше.

Калм продължи по пътеката с равномерно темпо, разбира се все пак бързаше, но не искаше да се изморява прекалено бързо. Спираше, за да пие вода от шишенцето и на всяко спиране забелязваше, че вълкът от снощната случка го следва на разстояние.
Слънцето беше високо, пот изби по челото на елфа. Той реши да почине за по една глътка вода и няколко трохи хляб. Седна на едно паднало дърво край пътеката, отново видя синеокия звяр. Задъхан от тичането, но сякаш нехаещ за този факт изглеждаше, че може да продължи с дни този крос. Калм извади още едно парченце хляб, но този път го хвърли по-близо до себе си от предишния. Животното се приближи предпазливо почти до краката на елфа. Пътешественикът се усмихна и му проговори.
-Хайде яж, че имаме още един ден път до Инжур, а хлябът вече е на привършване.
Елфът отпи няколко глътки вода и стана.
- Явно с теб ще продължа пътуването си...защо да не ти измисля име -Замисли се Калм.
- Хмм...какво ще кажеш за Блу Айед?
Вълкът го погледна с повдигната вежда и леко закривена глава.
- Добре, приятелю мой, оттук нататък ще се казваш така. И оттук нататък малко по-смело. Все пак аз не хапя като теб. -Усмихна се Калм, нарами багажа си отново и с все същата пъргавост, както до преди малко се отправи към пътеката.
Неусетно се свечери. През останалата част от прехода вълкът следваше Калм доста по-близо и сякаш беше пътвувал с него от години. Елфът се поспря изведнъж и се замисли.
-Дали да не продължим и през нощта. Все пак знам, че отдавна не съм го правил, но съм доста по-силен през тази част от денонощието.
Очите на Блу засияха, сякаш разбраха какво мисли да направи неговия нов приятел. Явно нямаше нищо против да продължат със същото темпо, дори и по-бързо и през нощта.
Новите приятели продължиха със същото темпо и през нощта. За Калм нямаше проблем, той и без това не виждаше, а Блу беше свикнал да ловува през нощта дори. И за двамата не представляваше пречка нощта.
Потичаха няколко часа, когато Калм се спря постепенно и реши все пак да се поспрат за час-два и да починат преди да се зазори и да потеглят отново. Намери удобно място, за да полегне, събра малко трева за възглавница и легна. Блу седна изплезил език, огледа се сякаш предпазливо и положи лапи напред, а след това и глава. Двамата задрямаха.

Леко шумолене на листата по земята, сякаш някой влачеше нещо, а не ходеше по тях. Калм се събуди, но от предпазливост не отвори очите си. Погледна с едното леко замъглено и видя кървава следа. Сърцето му заби неимоверно бързо, хиляди мисли минаха през главата му.
Чу дишане, точно като на...
- Хаха Блу, какво си направил? - Попита леко изненадан и доста по-спокоен и бодър Калм.
Вълкът буташе с лапите си явно току що убит заек. Елфът се позамисли "защо пък не".
- Добре щом си решил така, нека се подкрепим, приятелю. Все пак дълъг път ни очаква. Надявам се до края на деня да пристигнем в Инжур за провизии.
Калм събра съчки и малко изсъхнали листа и направи скромно огнище.
След като се подкрепиха солидно, или поне така изглеждаше на елфа, на който не му трябваше много, Калм изгаси огъня и потеглиха отново.
Гората беше приятно място за елфа, макар и той да не "виждаше" материалната и красота, лъчите на слънцето минаващи през листата. Наситено зеленият мъх по камъните и шарените листа нападали навсякъде из нея. Те наподобяваха цветна мозайка, сякаш невинно и едновременно нарочно подредена от майката природа, толкова красива и ненаситна за окото. Калм не виждаше тази красота, той само я усещаше и оставяше на въображението си да свърши останалото. На Блу тези красоти не му правеха впечатление, той все пак е животно. А може би съзнаваше всъщност колко красива и съвършенна е природата около него. Никой не може да каже със сигурност.
Преходът продължи със същото, дори и още по-бързо темпо от преди. Все пак и двамата бяха похапнали и макар и малко, поспали.
Минаваха поточета, прескачаха паднали дървета по пътеката без проблеми, като на игра. След време пътеката започна да става по-отъпкана и други пътеки да се включват в нея. Дори имаше и следи от колела на каруци и копита. Някои по-големи стъпки, незнайно от какви същества, но вероятно по-едри от кон. Гората ставаше по-рядка и на места стърчаха отсечени пънове. Виждаха се по-често изоставени огнища. С две думи - градът беше близо.( Три айде, признавам си )