Пристигане

Диаболика и Андариел се озоваха насред някаква гора. Лъст предположи, че това е отдалечената част на гората Страро. Това означаваше, че е постигнала това, което искаше. Бяха пристигнали с Лапсус. Магьосницата се замисли...накъде да тръгнат сега? Реши, че няма да използва магия, за да се придвижва, защото можеха да я засекат. Тя погледна Андариел и й каза:
- Красавице моя, накъде да поемем сега?...Да се отправим към Инжур...? Ще ни отнеме около ден път... - дивата котка я погледна и се отърка в ръката й - да...и аз мисля, е това е най-разумното решение.
След това двете потеглиха напред в нощта.
Те бяха изключително безшумни - пантерата заради лапите си, а Диаболика едва стъпваше на земята...почти се плъзгаше. Това много им помагаше да не бъдат разкрити и проследени. С черното си наметало, от чиято цепка се виждаше почти целият й десен крак, и под което имаше само един амулет на врата, с който не се разделяше, Лъст трудно се различаваше през нощта. На Калима не й трябваше наметало, за да се слива със сенките.
Двете вървяха без да спират. Спряха единствено, когато пред тях се появи малко поточе, от което те пиха вода. След това продължиха. В гората нямаше хора, което много улесняваше Лъст. От дивите животните, които обитаваха местността, тя не се страхуваше, тъй като можеше да ги покорява щом поиска. Това беше едно от многото полезни умения, които тя беше придобила в Сикут.
Бяха вървели около 6-7 часа, когато започна да се зазорява. Диаболика мразеше светлината. Тя притъпяваше сетивата и уменията й. Въпреки това те продължиха да вървят. Лъст усещаше, че трябва да стигнат в Инжур вечерта. Тогава щеше да се случи нещо...затова нямаха време да спират. Оставаше им още път.
След като бяха пътували още около 2 часа, пред тях изскочиха група млади елфи, които се разхождаха. Както магьосницата отбеляза, те бяха твърде заети да се смеят и не ги забелязаха. Затова Лъст и Андариел продължиха. Един от младежите обаче ги забеляза, каза на другите от групата и всички се обърнаха към жената и пантерата й. Най-нахаканият от момчетата се обърна към нея:
- Накъде си тръгнала сама в гората? Твърде опасно е за сам човек...Особено за жена. Ела с нас, ще се забавляваш чудесно - каза той, усмихвайки се.
- Имам по-важни дела от това да се мъкна с пропаднали деца като вас, така че по-добре ме оставете намира - отговори Диаболика с презрение.
- По-спокойно, красавице. Не си в позиция да ни предизвикваш...превъзхождаме те числено. Нямаш шанс. - каза момчето.
Диаболика го погледна вбесена, а до нея Андариел започна да ръмжи силно.
- Мислиш, че не мога да ви избия всички? Стига да поискам, момче, мога да вдигна във въздуха теб и жалките ти приятелчета...Стига да поискам мога да направя неща, които не си виждал и в най-големите си кошмари... - прошепна Лъст, очите й светнаха в червено и всичко около тях потъмна в тъмнина... - Сега обаче бързам...и ще ви пощадя. Имахте късмет, хлапаци - каза тя и се изсмя зловещо. Изведнъж тъмнината изчезна, а елфите останаха неподвижни, застинали от страх. След като се осъзнаха, избягаха с ужас. Диаболика продължи да сме смее, а Калима тръгна след елфите. След малко Лъст викна пантерата и те продължиха напред.
По обяд, когато слънцето беше високо и грееше най-силно, жената реши, че е време да спрат и да изчакат слънцето да залезе. Намериха една пещера, Лъст я защити с две заклинания, а с друго направи постелка от трева и листа, върху която легнаха и заспаха в чакане на нощта...

Внезапно Диаболика се събуди. Огледа се и видя, че и Андариел е будна. Навън вече беше тъмно, слънцето скоро беше залязло.
- Хайде да тръгваме. - каза магьосницата на животното и двете се отправиха извън пещерата.
Вървяха вече трети час, когато Лъст забеляза, че дърветата започват да стават все по-малко, тревата беше отъпкана, навсякъде имаше следи от хора, коне, каруци.
- Наближаваме Инжур, красавице...- Каза тя и погали пантерата по главата. - Скоро ще научим какво ни доведе тук... - и двете продължиха напред.