Нова среща...

Белиал се движеше бавно по улицата. Свечеряваше се и лампите в града бяха пуснати. Докато се разхождаше бавно към изхода на столицата, той оглеждаше минаващите покрай него жени. Искаше да се позабавлява преди да тръгне към Сикут. Но никоя не му се нравеше. Нацупен от този факт, той продължи бавно към Портите. По едно време мислите му бяха прекъснати от някакво момиче:
- Хей, красавецо, специално за теб съм безплатна... - Азмодан я погледна. Беше доста грозновата и противна.
- Дори да ми дадеш пари, пак не бих те докоснал...- отговори й той, заливайки се от смях. Белиал я подмина надменно и продължи, напълно игнориращ нейните ругатни. Вече беше минал портите на града, когато вниманието му беше привлечено от тъмна, облечена в роба и закачулена фигура и някакво животно. Очевидно и странните същества го бяха забелязали, защото изведнъж се спряха и снишиха в сенките. Азмодан се усмихна и тръгна натам. Щом не намери някоя, с която да се забавлява, то поне сега можеше да се повесели с пътника и животното му...

Диаболика и Андариел се придвижваха бързо към Инжур. По пътя си не срещнаха опасности и затова само след около час те бяга почти пред Портите на града. Лъст се беше загледала в небето, когато пантерата изведнъж спря. Магьосницата веднага погледна в посоката, към която се беше обърнала Андариел и видя, че доста близо до тях стои някакъв мъж. Тя се сниши, но знаеше, че вече ги бяха забелязали. Затова Диаболика се изправи и пристъпи внимателно напред. Андариел я последва, като тихо ръмжеше на непознатият. И двете бяха готови да нападнат всеки момент ако се наложи, затова се приближиха към фигурата. Тогава...

...Тогава Азмодан също се приближи. Огледа човека и животното, което, изглежда, беше пантера, която май определено не го харесваше и каза:
- Какво правиш по тези опасни земи в този късен час, страннико? - той се опита да види лицето на покритата фигура, но не можа. - Покажи ми лицето си, веднага. - нареди той със заповеднически тон. Знаеше, че няма кой да му се опре, той беше могъщ и силен, един от най-злите магьосници. Самодоволните му мисли обаче бяха прекъснати от факта, че наглият неопзнат не го послуша. Той повтори с още по-твърд глас:
- Казах, че искам да си свалиш качулката! Ако не искаш да си навлечеш гнева ми, го направи...веднага! - Той направи зловеща гримаса, с която искаше да подсили ефекта от думите си и погледна фигурата...

Тогава Диаболика се обърна към него и каза:
- Първо, правя каквото искам по които искам земи...и колкото и късно да е...Второ, никой не може да ми заповядва...и трето, правиш огромна грешка като ме предизвикваш така... - тя се усмихна, зловещо и доволно и бавно свали качулката си...- И сега какво, надуто момченце? Какво ще ми направиш?...Ще ме убиеш? Искам да видя какво ще стане, след като си навлека гнева ти... - Лъст се засмя, а смехът й почти заледи сърцето на непознатият...В това време Андариел бавно обикаляше момчето, душеше го и ръмжеше, оголваше зъби и само чакаше заповедта на стопанката си...

Белиал гледаше с отворена уста. Не стига, че човекът се оказа жена, ами не каква да е, а изключително красива. А гласът й...той не беше чувал по-съблазнителен глас от нейния, въпреки че го заплашваше и се заяждаше...Все пак можеше да излезе нещо интересно от тази среща за вечерта...Азмодан обаче бързо се осъзна, надявайки се, че момичето не беше забелязало малоумната му физиономия и каза:
- Е, сега нещата коренно се промениха... - той се усмихна обаятелно - Да започнем от начало. Аз съм Азмодан...И спокойно, няма да те нараня. - той отново се ухили, доволен от представянето си и зачака отговора на жената...

Когато чу името му, Диаболика пребледня...Това беше братът на Мортуус...Най-големият му враг...Но Азмодан не трябваше да разбира коя е тя. Така по-лесно щеше да падне в капана й...А и, той определено беше красив, можеше да се възползва от него, за да е още по-сладък момента, в който ще го предаде на господаря си...Предаден и с разбито сърце. Лъст се усмихна при тази мисъл и каза:
- Азмодан? Азмодан Белиел? Слуховете за теб се носят из Терити по-бързо от вятъра... - тя го погледна и се усмихна леко. - Но за мен не се променят нещата. Пак мога да те унищожа ако ме ядосаш...- Белиел обаче долови в гласа й игрива нотка и това му хареса... - Аз съм Диаболика. - той не трябваше да разбира второто й име, или с плана й беше свършено... - Е, аз предлагам да се поопознаем някъде... - каза тя, после извика Андариел при себе си и тръгна към града, а Белиал я следваше захласнат...

Мислите на Азмодан хвърчаха със светлинна скорост. Името на жената му беше познато, но откъде? Реши да не се занимава с този проблем, а просто да я последва. Гледаше Диаболика и усещаше как желанието му се засилва с всяка изминала минута...Е, щеше да я има, когато си поиска. Доволен от тази мисъл, той продължи напред и застана до нея.
- Накъде мислиш да отидем? Идвала ли си в Инжур? - той я погледна усмихнат, а тя му отговори:
- Хм, изглежда, че ти познаваш по-добре тези земи. Оставям се на теб да ме водиш...
Е, това беше добро начало. Тя започваше да се предава пред чара му. Оставаше още малко, докато...Мислите му внезапно бяха прекъснати от някакви шумове. Видя, че жената беше заобиколена от трима мъже. Той посегна да направи нещо, но Диаболика го изпревари. Двама от мъжете се строполиха на улицата с нечовешки рани по телата си от някаква магия, а третият стана жертва на пантерата, за която Белиал беше напълно забравил. Той гледаше силно озадачен.
- От къде по дяволите знаеш тази магия? - попита той...

Диаболика се усмихна.
- Това, че съм жена, не означава че нямам известни познания в магията...Но това сега няма значение. Хайде, да продължаваме. Виждам някакъв приемлив хан, в който можем да отседнем...- тя го погледна и той тръгна с нея. Вървяха още съвсем малко и влезнаха в сградата. Жената отиде при съдържателя и му каза:
- Искаме две стаи. И да са най-хубавите...- каза тя и зачака, подпряла се на плота...

Азмодан я наблюдаваше внимателно...Наистина беше красива...
- А какви други познания имаш...? - погледна я предизвикателно и се усмихна...- Ще ми се да разбера...
- Може да ти се "щат" много неща, но по-важното е, че на мен никак не ми се ще. - каза тя и го погледна изпепеляващо. - Така че не си пробутвай номерата при мен. Просто няма да минат...- тя се изсмя пренебрежително, обърна му гръб и се запъти към стаята си.
Белиал я наблюдаваше със смесица между ненавист, стъписване и още по-голямо желание, а с голямо нежелание се отправи към леглото си. За втора вечер сам. Тази седмица не започваше добре...

Диаболика седеше на леглото си и мислеше. Задачата, която Мортуус й беше дал беше доста трудна. Особено сега, след като Азмодан се беше намесил. Въпреки че той можеше да й помогне. Все някак...Навън слънцето се готвеше да изгрее..
Лъст се събуди изведнъж. Някой тропаше по вратата й сякаш ако не отвори веднага щеше да свърши светът. Вбесена, тя стана и отвори вратата с трясък. Пред нея, слисан седеше Белиал.
- Какво правиш тук, по дяволите? Погледни колко е часът.... - тя го погледна яростно.
- Не знаех, че толкова ядосана жена може да изглежда толкова сек...Той прекъсна мисълта си под изпепеляващия й поглед - Добре де, преставам. Как колко е часът?! Почти девет вечерта!
- Именно, идиот такъв. Време за спане...
- Ти какво, да не си вампир? - той се ухили глупаво.
- Нещо такова - каза Лъст и усмивката на Азмодан замря.
- Ъмм...да...както и да е...Дочух, че довечера в двореца има бал с маски...Какво ще кажеш да отидем? Ще бъде интересно...
Диаболика се замисли. Щеше да бъде добре да отиде в замъка и да види императора, който със сигурност беше поканил и най-добрите си агенти. Можеше да разпита...
- Хм, да...Прав си. Отиваме...

Диаболика се качваше по стълбите към стаята си. Вечерта не беше минала особено добре, но поне беше понаучила някои неща. Трябваше да се свърже с Мортуус, за да разбере още неща за странника от бала. И да му каже за Азмодан...ако не го направеше, магьосникът по един или друг начин щеше да разбере и жестоко да накаже мълчанието на поданичката си. Тя отвори вратата и влезна в стаята. Преоблече се набързо с черния си плащ и застана в средата на стаята. Започна да нашепва заклинане и около нея се появи сребристо сияние. Магията беше готова.
- Господарю? - промълви тя.
"Какво имаш да ми кажеш, Лъст?" - гласът му звучеше в главата й.
- Трябва ми информация за един човек... - тя извика наум образа на "Нейтън" - Представя се за Нейтън Вор, но крие нещо...Според мен той има общо с издирванто на артефакта.
"Имаш добра интуиция. Той не е този, за когото се представя. Това е Натаниел Дие."
Диаболика беше чувала това име. Натаниел беше един от най-видните благородници в Хосте. Но какво ли общо имаше с могъщия предмет, който Мортуус желаеше? Е, със сигурност не беше единственият, който се опитва да се докопа до артефакта. Щеше да се окаже доста по-трудна задача, отколкото Лъст беше помисляла, че е.
"Има ли още нещо, Диаболика?"
- Ами....всъщност да, господарю. - тя замълча. - В столицата случайно срещнах брат ви...Азмодан Белиал. - при произнасянето на името му Лъст усети гнева на магьосника.
"Трябва да го унищожиш. Колкото може по-скоро."
Тя усети как присъствието на Мортуус бавно изчезва. Остана сама. Седна на леглото и се замисли. Как щеше да го убие? Той беше силен колкото нея....ако не и повече. Трябваше да измисли друг начин, по който да го премахне...и то незабавно.

Азмодан вървеше към страноприемницата. Видя, че в стаята на Диаболика светеше...перфектно. Отвори вратата и мина покрай масите, обиколени от многото бърборещи хора. Присъствието му не беше пропуснато от женската част на клиентите, но в момента това не го интересуваше особено. Отиде ба бара и поиска ключа от стаята си. Изчака бармана и след като го взе, се отправи с бързи стъпки по стълбите.
- Стая номер шест...номер шест...къде си...аха! Ето я. - говореше си под носа той. Огледа се на някакво мръсно и пропукано огледало и след като реши, че, както винаги, изглежда зашеметяващо, почука на вратата. Отвътре се чуха съвсем леки стъпки. Настана тишина и той зачака. След около минута му отвори Диаболика, която очевидно току що беше излезнала от банята и се беше загърнала с някаква кърпа. Той я огледа отгоре до долу, но при вида на смразяващия й поглед, моментално се вторачи само в лицето й.
- Какво искаш? - попита остро тя.
Той се усмихна:
- Няма ли да ме поканиш да вляза?
- Ами, нямах това намерение, но ти вече влезна. - Лъст затвори вратата, мина покрай него и влезе в банята. Азмодан зачака...имаше чувството, че колкото повече тя се дърпаше, толкова повече той я искаше...особено като си помислеше за кожата й, по която още се стичаха водните капки...мисълта му, за негово съжаление, беше прекъсната от нахлуването на Диаболика в стаята. Вече си беше наметнала някакъв плащ.
- Сега ми кажи защо си тук и махни тази разочарована физиономия от лицето си. - каза тя с лека насмешка.
Той се ядоса на несъобразителността си. Понякога наистина оглупяваше...Възвръщайки си обичайното арогантно изражение, той каза:
- Ами, стана ми скучно, а и мисля, че начина, по който се разделихме, не беше особено приятен... - той се усмихна.

Диаболика се замисли. Може би сега щеше да й се отдаде възможност...и може би това беше единствената такава...Ако го издебнеше докато е слаб и незащитен, можеше и да отнеме голяма част от силите му...и да го направи по-слаб. Само тогава можеше да го победи, както искаше Мортуус...Е, някои неща изискваха жертви...а това определено не можеше да се приеме като жертва...даже обратното. Лъст се усмихна.
- Е, щом е така, вече може да считаме, че всичко е наред. - тя махна във въздуха и на масата се появи бутилка вино. - Искаш ли? - Белиал я погледна и кимна. Магьосницата наля течността в две чаши и подаде едната на мъжа.
- Ще ми разкажеш ли нещо повече за себе си...? - попита я той с лека усмивка. Тя му отвърна със същото и го погледна със закачлив поглед.
- Моята история не е особено интересна...по-добре ти ми кажи нещо...убедена съм, че има с какво да се похвалиш...

Азмодан се замисли. Каква ли беше тази внезапна промяна на настроението....? Може би просто му се беше сторило, а и, все пак, коя можеше да му устои...Той се усмихна.
- Моята история? Хм...ами...общо взето, от няколко години скитосвам по градовете, не мога да се задържа на едно място...търся си неприятности, лесно ги решавам...Но, знаеш ли, името ти ми е познато...но не мога да се сетя от къде...срещали ли сме се преди?
Диаболика замръзна.
- Не е ли малко късно за този въпрос?
- Ами - каза Белиал - просто сега имаме време да си поговорим...и все пак..?
- Не, не сме се виждали...иначе със сигурност щях да помня... - тя се приближи до него...

Тихо почукване на вратата ги накара да подскочат. След като отвориха, на прага стоеше усмихнатата Асмира. Да си херцогиня си имаше доста предимства. Особено, ако издирваш даден човек спешно...
- Съжалявам, ако прекъсвам нещо, но се бяхме разбрали да се видим тази вечер... - тя многозначително погледна Диаболика.
Все още се чудеше защо толкова искаше да се види с тази жена. Смяташе, че и тя по някакъв начин ще се окаже замесена в историята с артефакта и й се искаше да се увери дали предположенията й са верни. Идваше от Сикут, а малко хора от това кралство пътуваха. Още по-малко из Лапсус при положение, че двете държави от дълги времена бяха в несекваща борба за надмощие. Пък и този интерес, който беше проявила към Дие... Едва ли всичко беше случайност...

Диаболика се сепна. Първоначално се учуди, но после се усмихна. Та тя беше херцогиня...трябваше да се досети, че ще ги посети.
- Разбира се, херцогиньо Рафа. Беше ми се изплъзнало от ума...Влезте. - Асмира влезе в стаята и затвори вратата. Азмодан кимна с глава за поздрав, но изглеждаше доста разочарован.
- Е, не вярвам, че визитата ви е просто, за да си побъбрим, нали? - Лъст се усмихна леко. - Нещо за пиене? - тя измагьоса три чаши и бутилка червено вино. Рафа пое мълчаливо чашата и бавно отпи. Диаболика направи същото.
- Мисля, че може да си имаме доверие...не знам защо, но съм почти убедена. - магьосницата се замисли над думите си. Наистина изпитваше някакво странно чувство...никога не се доверяваше на непознат...но с Рафа беше различно...какво ли беше общото между тях?

Остатъка от вечерта премина в разговори, предположения и опознаване. Всяка от двете жени действаше предпазливо, но в крайна сметка усещането, с което останаха, беше добро.
Късно през нощта херцогинята пое към покоите си, потънала в мисли...